Вярата – непростима добродетел

Без вяра не е възможно да се угоди на Бога (Евр. 11:6)

Вярата е сърце

Каквото е сърцето за физическото тяло на човека, това е и вярата  за духовната му същност (Евр. 1:6). Всяка пулсация, която праща свежа кръв във вените и артериите на духа и скъсва ръждясалите му от греха окови,  може да дойде и идва единствено от вярата. Тя е вечният невидим, безшумен и неспирен двигател на всяко вътрешно, социално и религиозно битие. Всеки прогрес е в ядката на вярата; тя е майка на всяко съвършенство и подбуда за всяка добродетел.

Докато неверието е смърт, вярата е живот – тя носи мир в настоящето и гаранции за спокойствие в бъдещето. Когато е истинска, вярата е безсмъртна и непобедима, защото нейната сърцевина е Бог. Щом това е така, тя е и святост, и доброта, и благост, и любов, и сила, и верност (Евр. 11 гл.).

Най-непростимата добродетел

„Вярата е най-непростимата добродетел за твърде изисканото общество, което е загубило своята вяра и не иска и други да вярват“ (Ромен РОЛАН. Жан-Кристоф, с. 132)

Чрез свой герой Джоузеф Хелър казва:“Нямате ли нещо весело, шеговито, което да не е свързано с (…) Бога? Бих искал изобщо да не засягаме религиозни теми, ако е възможно“ (Джоузеф ХЕЛЪР. Параграф 22, с. 238). Тук сякаш говори главата на ХХІ век: има някакво възпитание, сивее сянка от култура, но няма същинска толерантност, няма изслушване на чуждата болка, няма стремеж към споделяне на чуждия опит. Бог е изтласкан далеч от ежедневието като ненужна вещ, оставена в най-прашните и тъмни ъгли на килерите на гордостта. И сякаш вече няма почва за еделвайса на вярата.

И идват гоненията- гоненията заради вярата (Евр. 11:36,37), в които са подложени на присмех, унижения, побой или смърт онези, „за които светът не е достоен“ (Евр. 11:38). Онова, което Бог благославя и насажда, за да живее, човекът го откъсва, стъпква и умъртвява. Потърпевшите са блажени, но слепият свят няма очи за духовните перспективи – и не знае, че кове съдба си дори и тогава, когато на Голгота приковава своя Изкупител.

Исус предсказва всеобщата криза във вярата

Богочовекът Исус задава най-фундаменталния въпрос:“Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8).

Да, Библията ще бъде превеждана за все повече общности (малки или големи, знайни или незнайни) по света, ще се строят все по-масивни и по-ефектни църкви, богослужения ще се водят все по-пищно от пастори и проповедници, все повече песни ще се изпеят от евангелски хорове и все повече хора ще слушат вестта на спасението. Но „ще се намери ли вяра на земята?“.

Опазване на спасителното съкровище

Няма по-голямо богатство от вярата. Ап. Павел скромно констатира:“Аз се подвизах в доброто войнстване; пътя свърших, вярата опазих!“ (ІІ Тим. 4:7). Това е и целта: да опазиш вярата (Юда 3 ст.).

30 март 1944 г. София е в руини. Бомбардировка разрушава централните квартали и десетки архитектурни и културни паметници. Опожарена е и къщата музей „Иван Вазов“. Столичани са потресени. Всеки носи по нещо и не знае на къде да върви – само да не е във от сграда ад. Сред тях бавно върви замислен възрастен мъж – Елен Пелин. Той държи в ръцете си едно единствено нещо – стъкленица. В нея е сърцето на Иван Вазов.

Приятели, грехът бомбардира всяка клетка на нашия дух и всичко е сринато до основи. Бягайте! Но вземете най-ценното – в я р а т а ! И я носете спокойно в стъкленицата на своя ум. И Бог ще пренесе сърцето Ви във вечността.

Промяната на характера

Писателката Берта фон Кутнер си поставя за задача да направи света ложе на мир и пише книгата „Свалете оръжието!“. Стрелата на нейното перо не уцелва мишената – светът не е разоръжен и до днес. Но тя постига друга цел – думите й се взривяват в ума на Алфред Нобел, бащата на динамита. Той основава Нобеловата награда за мир и международно сътрудничество, като възмездие за злото, причинено от неговия динамит.

Така учи и ап. Яков: трябва да се явят делата на вярата (Яков 2:17), за да се докаже животът на вярата (Яков 2:18).  Пътят минава през покаянието.

Напразно хлопах

Синът на благородник заболява и почива неочаквано. Погребват го в дворцова гробница, заключват я с тежка желязна врата.

Но студеният каменен саркофаг събужда мъртвеца – той е бил мъртъв, а със занижени жизнени функции. Когато младежът  се изправя, вижда около себе си само покойници и изпада в ужас. Започва да удря с всички сили по желязната врата, като същевременно вика да прегракване.

След три месеца служители на благородника отварят гробницата и намират кървав надпис на стената:“Напразно хлопах!“.

„Ето, стоя на вратата и хлопам“ (Откр. 3:20)!

Пастор Митко ДИМИТРОВ